2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. planinitenabulgaria
6. leonleonovpom2
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. hadjito
13. samvoin
14. tili
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Три думи за Триград
или иронията на съдбата
Да, точно така – по иронията на съдбата някогашната “желязна завеса” и още по-железен пропускателен режим превърнаха това село с име на град в едно много различно българско място... Всъщност да си признаем – в едно от малкото останали истински български места, консервирани във времето и неподвластни на силите на деня, където глобализацията е естествено съвместима с “ходенето на гъба” а църквата се на мира на тридесет метра от джамията. Но за какво си говорим ...
Дума първа – природата
Май Иван Вазов бе отбелязал, че когато българинът говори за “природа” той има предвид “планината”. За него моретата и равнините, очевидно, не заслужават да влязат в тази категория. Родопа планина не е най-високата, нито най-богатата, нито най-прославената, но може да ви се стори най-красивата, особено ако за пръв път кръстосвате тесните й пътища.
Стигането до Триград без кола е скъпо и мъчително, затова най-добре съберете няколко приятели и тръгнете по пътя през Батак, Доспат и Борино. Навлезете ли в планината неминуемо ще спирате за да се наслаждавате на фантастичните гледки, които ще се нижат една след друга пред вас. Ще срещнете гъбари, дървари, ловци и много малки кръчми от миналото, където винаги се намира порция хубави кебапчета със студена напитка.
А доближите ли Доспат и редовете борове внезапно ще се разтворят, откривайки невероятна панорама към целия Доспатски язовир - дъхът ви ще спре, но знайте, че това е само началото. Защото напред ви очаква Триградското ждрело – грандиозно и безкрайно красиво. Един шедьовър от камък, който реката е творила хилядолетия наред. Не само за да го видите а за да го усетите най-добре, просто спрете на отбивката на пещерата Дяволското гърло, седнете на дървената пейка отпред и просто вдигнете глава... Чувството не се описва с думи.
Самият Триград е скрит долу в чашата на планината сред непристъпни урви, укрили го от всичките страни. До него стига само един тесен лъкатушещ в древен танц с реката наскоро най-накрая добре асфалтиран път. Около него е планината. Там, скрити сред шубраците се вият дълги пътеки. Пръстта тук е горска – червена а камъните варовикови – бели и гладки. Затова и пътеките са винаги така живописни – като червен килим осеян с бели небрежно разхвърляни бели шарки опасващ високи ели, борове и смърчове. И както си вървиш по пътя, гледаш наоколо и си мислиш, че сънуваш. Такива цветове, такива гледки, такива красоти – сякаш не са от тоя свят. И изведнъж пред теб се появява някоя ливада – толкова зелена, че ти иде да отпуснеш на нея, да забравиш за всичко и да гледаш как облаците плуват по небето.
И щом дойде вечер и звездите обсипят свода небесен ... естествено се сещаш за Ботев, защото и това е Балкан и звездите там са толкова много и толкова близко, че само трябва да се присегнеш за да си вземеш някоя за спомен.
А съберете ли сили да си тръгнете от там, минете край Девин по път за Кричим за да видите спокойните тюркоазени води на язовир Въча, който ще следва пътя ви километри наред.
Дума втора – хората
Триград всъщност е малко село, в което къщите упорито катерят полегатите склонове, сякаш закачени на магия. По острите кални улички свободно скитат крави и коне, тръгнали спокойно всеки по своята си работа.
Тук истински хотели със звезди, закрит и октрит басеин и пр. аксесоари на лукса няма. Самите къщи са фамилни хотели – доста еднообразни на вид /рядко някоя е по-шарена и по-голяма от другата/. От вътре също не могат да се похвалят с оригинални архитектурни решения – те са непретенциозни, чисти и уютни. Също като хората, които ги обитават.
Може би дългата изолация е научила хората тук да ценят пътника, който се задава по пътя, независимо от къде и за колко ще остане. Може би просто е попречила да загубят човечността си, но когато преди пет години за пръв път попаднах в къщата на Огнян и Къдрица Поюклийски се оказах в компанията на белгийци, извършващи пешеходни преходи през Родопите. Но за нашите домакини националността и езиковата бариера не бяха проблем. Те се отнасяха с нас еднакво, обгрижваха ни еднакво, хранеха ни еднакво и се радваха еднакво на всеки, който бе доволен и щастлив от това. И след два дена в този дом, ние наистина повярвахме, че сме чакани гости, един особен вид част от този дом, това семейство, където щом те видят те посрещат с искрена усмивка и наистина искат да направят всичко, за да си щастлив.
Въпреки, че в Триград живеят хора с различна вяра, не се забелязва да има някаква разлика в поведението или облеклото им. Не се усеща дори и намек за разделение, напротив - във всичките разговори за живота в селото личеше едно сплотено малко общество, което живее с ритъма на природата и животните, които отглежда. Дори туристите, тези странни хора, които ежедневно пъплят по тесния път, явно не успяват засега да откъснат местните от планината и земята, да внесат духа на онова дребно печалбарство, обхванало всички някога прекрасни градчета по българското Черноморие.
Освен къща всеки Триградчанин, разбира се, има крава – най-уважаваното животно в този регион. Кравите са едри и красиви. Много спокойни и самостоятелни, те често лягат по пътищата и колите са принудени да ги чакат, докато решат да свалят обсадата. Освен крава, триградчанинът е добре да има и жипка – асфалтовият път стига до центъра на селото, от където всеки се оправя както може по странните, покрити с едри камъни коловози, които се явяват път към горните улици.
Дума трета – храната
Хората от селото през годината събират гъби и най-различни горски плодове. Планината дава богато и от двете. Отглеждат различни зеленчуци - особено картофи, от които се прави прочутия родопски Пататник, рецептата, за който ще намерите тук.
28.11.2006 16:16
05.08.2007 21:00
Наскоро обаче чух от други туристи, че Огнян е починал и не мога да повярвам това за такъв жив и жилав човек.
Ако някой може да опровергае този слух ще бъда много радостен.
Както се сещаш леля Къдрица никак не й е лесно, но тя някак успява да поддържа къщата и да посреща и изпраща гости. Може би именно работата й помага да не се предава.